DM.org

Доколкото разбрах просто трябва в моята си нова тема да публикувам в отделни постове някои мои неща... Така и ще направя.
Надявам се да ви харесат- поне някои и поне малко... ;)
Ще се радвам на коментари и мнения...
Приятно четене!

П.С. Аз си имам блог, където пиша и публикувам за доволно много читатели, но все пак тук си е друго- ще споделям с хора, с които ме свързва нещо много важно и съкровено... -музиката на Депеш   ::)

Започвам:

Душата ми е поле от слънчогледи...

Душата ми не е райска градина,
и в нея райски птици не пеят...-
по-скоро бе опожарена като Рим
от пламъците на ада,
които още в нея тлеят...

Но тя се възражда винаги по-жива
и по-истинска отвсякога...
И странно- душата ми
с времето става все по-красива...
Тя помни- онова, което ще бъде,
и онова, което е било някога....

Душата ми е поле от слънчогледи,
които все нагоре гледат-
към небето и Слънцето...
...И към тебе...

24.05.2007г.


стиха в моя блог- с украса- тук- http://candysays.blog.bg/viewpost.php?id=74326 (http://candysays.blog.bg/viewpost.php?id=74326)

~~~

Една сълза, една звезда...

Една звезда заседна във очите ми,
една сълза в очите ми се спря,
и любовта не закъсня...

Една сълза,
заедно с една звезда
търкулнаха се към безкрая...
И аз прогледнах... най-накрая.


http://candysays.blog.bg/viewpost.php?id=69062 (http://candysays.blog.bg/viewpost.php?id=69062)

~~~

СЪРЦЕТО, КОЕТО ОБИЧА

Сърцето на човека,
който обича,
може да пее.

Сърцето на човека,
който обича,
може да кърви.

Сърцето, което обича
е обвито
в пурпурни лъчи.

Сърцето, което обича
сякаш молитвено тупти…
И светлина от него струи.
И то запалва огньове
от своите искри…

Сърцето, което обича,
по килим от спомени върви…
С тях то всеки ден
тупти.
И понякога молитвено
кърви.
И нивга не ще заспи,
преди да се зазори…

Сърцето, което обича
запалва огньове по света
със своите ярки искри.
Защото то е готово-
в името на любовта-
докрай да изгори…

Но огънят, запален
от такова сърце,
завинаги ще блести
и ще осветява мрака
на този свят,
със своите болки- светлини…
Със своите вечни
любовни искри.

Сърцето, което обича
понякога пее…
Сърцето, което обича
понякога кърви…
Но винаги, винаги
оставя в света
след себе си следи…

P.S. И когато един човек
може да обича
истински,
не е възможно да обича
само един-единствен човек.
Това е най-невъзможното нещо
на света.
Когато сърцето се е превърнало
в храм…
…Храм на любовта.

14.05.2006

Ето още...  :)

АЗ НИЩО НЕ ПРОДАВАМ

Аз нищо не продавам-
ни тялото си,
нито душата си,
ни вещите си-
безценни спомени за мене...
Аз само подарявам...

Дори и да умирам от глад-
аз няма нищо от себе си
да започна да продавам...
Но трогне ли се сърцето ми-
пълно с любов и разбиране-
може всичко, всичко от себе си
да продължа да подарявам...


~~~

ГАРАТА

Сред тихо поле от макове-
тъжна гара,
лек вятър гони косите,
пластмасова чашка кафе,
запалена цигара…
Необятно небе се стеле отгоре,
и като вятъра е цигарата бездомна…
А живота-
нали не би трябвало да е отрова?

И се чувствам сякаш имам само това-
това кафе и тази запалена цигара,
и гледката от тази тъжна гара…
В тези мигове усещам
така осезаемо живота-
той струи през мен, през всичко-
и от този жив пулс се ражда
на света красотата.
В тези мигове обаче
крие се- така самотна- и тъгата…

Но ето: цигарата е вече изпушена,
а чашката кафе- допита,
и аз трябва да тръгвам-
всичко ме подканя-
но накъде не зная…
И някак имам нужда от още нещо,
как исках още малко време…
Пустата тъга в живота
вечно тлее, дреме…
Защо ли чувствам сега-
живота не би трябвало
да е такова бреме?…

18.04.2001       


~~~

МОЯТА  СЯНКА

Тя е винаги до мен.
И винаги ще бъде…
Тя ме следва навсякъде.
Без упреци.
И без въпроси.
Като например:
- А сега накъде?

Тя изглежда красива.
Но и доста тъжна.
Също като мен.
Нали е моята сянка…
Но за разлика от мен
няма нужда
от храна и вода,
от любов и прегръдка,
или от следобедна дрямка…

Често изглеждаме доста самотно
двете със нея.
Затова от време на време
тихо й пея.
Засега само на нея…
А тя в замяна
се опитва да ме окуражава-
нали тя е
безплътна и безстрашна-
когато скитаме сами
по нашите пътища прашни…

И само вятърът ни е спътник
понякога.
И само той успява да промени
нещо във мене
и в нея-
само когато слънцето над нас грее!-
пренареждайки някой кичур
от косата ми…

А обичах толкова истински.
И мене- зная-
обичат наистина…
Независимо дали вървя
с някого- ръка за ръка-
или пък отново сама.
Нали това няма
чак такова значение?
Когато любовта се е родила
отвъд сетивата?
Тя пърха наоколо-
нали не й подрязвам крилата…

И отдавна вече не разчитам
някой да ме пази и да бди,
и до мене винаги да върви…
Както толкова силно желаех…
И отчаяно се нуждаех!
И още се нуждая…
Но- зная-
тук не е рая…

Тук е добрата стара земя,
с нейните самотни пътища,
хора и техните сенки…
И в самотата
е вечната истина.
И във вечните избори
и кръстопътища…

Отдавна вече зная,
че само тя ще бъде с мене
до края.
Но не рамо до рамо,
а рамо от моето рамо…
Само тя ще узнае
всичките ми стъпки-
и по правите булеварди
на града,
и по трънливи, усойни пътеки,
и сред полето,
и по пясъка, който мие морето…
Само тя-
моята сянка.

Поне докато има слънце,
за да я има и нея-
родена от светлината-
и така крехка- умираща
в мрака…
И докато душата ми
е облечена в тяло,
от което тя да се роди…
За да бъде моето “аз”-
лежащо винаги долу,
на земята-
без да се е спънало дори!-
усещайки как капят
моите “слънчеви” сълзи…

/Другите не може да види,
защото в мрака тя се топи…
И ме оставя съвсем сама-
в нощта.
И винаги, когато
няма светлина…/

27.04.2004


~~~

ПО  ПЪТЯ

“Как се казваш-  в очите ми?
Как се казваш-  по пътя ми?

Вървим
по пътя,
по който
всеки е сам…
Искам да дам ръка
на всеки, който върви
по пътя,
по който
всеки е сам.
Но никой не може
да направи това-
не е позволено…

И аз не мога да подам ръка
на теб-
когото обичам
или на който и да е,
по пътя,
по който
всеки е сам.
А така исках да повървим
ръка за ръка-
поне за ден, два…
И може…Може- за ден, два.
Дори за цял живот-
до смъртта…
Но не можем да вървим вечно
ръка за ръка
по пътя,
по който
всеки е сам-
пътят към безкрайността.
Пътя на самата душа…

Така че не чакай…
Аз чаках…Но ти не чакай ръка,
когато вървиш
по пътя,
по който
всеки е сам…
Как искам моята да ти подам-
но не е позволено!…

И аз вървях,
и все още вървя
сама…
И ти ще трябва…
И той… И тя.
По пътя, по който
всеки върви сам.
Пътя към безкрайността…

Но знай-
макар че няма да можем
да вървим ръка за ръка,
аз ще нося
винаги в джоба си-
в джоба на свойта душа-
твоя снимка
по моя път към безкрайността…

P.S. И бъди спокоен-
няма да загубя
твоята снимка
по пътя към безкрайността,
защото джоба не се къса,
когато  е джоб на една душа,
която върви по пътя си сама…

И не ще забравя да се моля
и твоята да върви успешно
по пътя си сама.
Пък кой знае-
може и да се слеем накрая
веднъж завинаги
в безкрайността.
Както това никога не става
на тази земя…
Да се слеем- всички ние-
след цялата ни самота-
душите, намерили
пътя към дома…                                         

13.01.2004

Ето и един мой разказ- тип притча, ако мога така да се изразя...- с който най-много се гордея от всичко написано досега от мен...
Дългичък е за да го публикувам тук (17 страници)- затова само слагам линк към разказа, откъдето който желае ще може лесно да си го прочете и/ или копира, принтира и т.н.

http://blackandblue.free.bg/fenix.txt.doc (http://blackandblue.free.bg/fenix.txt.doc)

Засега това мисля, че е достатъчно.. Ще публикувам скоро още неща... :)

Интересно защо никой не пише и един ред отзив...
Май няма да публикувам повече мои неща тук... Каквито и да са..

Явно не ви харесва написаното, споделенето от сърце.. Някой даже ми е намалил кармата, заради това... ?!

Поздрави,

Да си каже кой е, ще го осъдим, повече форум няма да види този човек! Понякога е покрусяващо грозно колко интриги, изплетени от нишки дребнава злоба, се крият в уж човешките сърца, съградени от частици завист!

Fein, извинявай, ама ти май се ебаваш с мене?  ;)

П.С. Тъкмо мислех да изтрия горния си коментар, който си цитирал, защото го написах като обидено дете, в моментно, кратко състояние, ама на- тъй като само на него някой ми е отговорил ще го оставя..  ;)

...А кармата ми продължава да пада... :'( Явно не ви се чете  ;)
Или пък пак ви дразня незнайно с какво...

П.П.С. И ако пак решите да ме баннете заради последните ми думи- моля, само оставете публикуваното от мен, не го трийте...  8)

 :) Този разказ съм го чела, преди известно време и искам да кажа, че истински ме впечатли и въздейства! Струва си да обърнеш внимание на думите в него!
Поздравявам те за труда ти!  O0

Благодаря ти, Yori  :)
Радвам се, че ти е харесал моя "Феникс"...

Искам да благодаря и на dead_of_night, който ми писа на лични много хубави думи за моите неща...

Радвам се, че са ви харесали! Поздрави и на двама ви!  8)

Ето още нещо- последното, написано от мен засега..

Мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи

                                                       посветено на Винсент Ван Гог

Имало едно време един мъж,
който дълго се лутал в живота,
но не се боял- ни в зной, ни във дъжд,
да търси своя път,
да носи своя кръст.

Той скитал дълги години по широкия свят-
гладен, мръсен, отритнат, самотен, нерад...
Но все пак намирал сили в духа си
да се учи и да продължава
красотата- дори и в грозното- да изобразява.

Обречен сякаш на глад и страдание,
той никога не спирал да търси и да се вълнува,
и намирал в изкуството си едничко упование-
в изкуството си да рисува.
(Искрено, без никога да се преструва.)

Опитал се да служи в свойта младост и на Бога,
но проповедник така и не станал..
"Светец" обаче го зовяли бедните миньори от Боринажа,
за които като брат се грижел той,
и от своя залък ги хранел...
Без да дели хората на "чужд" или "свой".

Сред работници и селяни се чувствал най-добре,
на бедни и на проститутки, не се боял приятел да бъде.
А те- те не знаели, че творчеството му ще пребъде.
Но знаели, че е добър човек,
и че за техните болки имал лек.

И в Лондон, Етън и Хага-
навсякъде бил без дом, в бедни квартири,
но той и друго не дирел...
Непознал ласка, топлина и уют в живота си нерад,
нему стигала любовта на Тео- неговия брат.
Друга нямал на този свят.

От светския Париж- с художниците много,
той избягал и стигнал сам- до Арл и лудостта...
Живота винаги се държал с него тъй строго!
Но той бил обречен и в лудостта си да вижда красота.
И я рисувал щедро, скитайки из жарки поля..
Без шапка дори- да го пази от слънцето..
Без грам суета.

Неуморно се усъвършенствал,
и изливал своята несподелена обич
към хората и към света-
ден и нощ, в безброй платна.
Платна, изпълнени със жар и светлина...

Завещал ги накрая на света-
крайно изтощен
и вече безвъзвратно в плен
на припадъците и на лудостта.

В разцвета на живота си,
но вече уморен до смърт,
сам сложил край на земния си път.
В последен пристъп на решителност-
да се живее страстно, смело и докрай.
След куршума, с димяща лула във ръка,
той мълчаливо и тихо изчакал смъртта.
За да се влее душата му в синия безкрай...

Приживе, така и не разбрал,
че е обезсмъртил любовта си към света,
цялата излята в парещите му платна.

Почива в мир сега,
в тих край, в провинциално селище,
брат му Тео погребан е до него.
Това е той-
мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи...

София, 19.11.2007

Лист хартия..

На лист хартия
можеш да напишеш всичко-
стих,
или най-мъдрата си мисъл,
осенила те внезапно,
или пък писмо,
буква,
ред...
Начало на роман
или поема..
Или пък две думи:
"Обичам те..."
Или само..
"Обичам."

Лист хартия
можеш да надраскаш...
С безсмислици.

На лист хартия
можеш да излееш
чувствата си,
образи, видения...
Можеш да нарисуваш
на листа хартия,
каквото си искаш-
ангел или демон,
или даже Бог..
Или човече,
слънце,
цвете,
къщичка,
сърце,
кръст,
бесило...
Или пък хвърчило..

Според настроението.

..Над лист хартия-
съкрушен от белотата му,
със премълчани думи
или образи,
заседнали в душата,
можеш да заплачеш..

Бог ме обича.

Аз съм момиче,
от плът и кръв,
от душа, и дух, и тяло,
и раните ми са много,
защото Бог ме обича..
Бог ме обича.

Бездни от болка
са мойте тъмни очи,
с тъмни коси съм,
и с тъмни сълзи,
и слабо тяло,
с душа, и дух, и с кожа бяла.

Аз съм просто момиче,
от плът и кръв,
от душа, и дух, и тяло,
и раните ми са много,
защото Бог ме обича.

Бог ме обича.

За ветровете и хората..

Познавах хора,
които мечтаеха да бъдат ветрове,
да се набдягват вечно с хоризонта,
и нищо да не спира волният им бяг.
Дори морският бряг...

Преследвайки мечтата си яздеха диви коне,
които докрай пришпорваха сред полята,
прелитайки през тишината и мъглата..
Мечтаеха
да се преродят във ветрове...

А ветровете,
скитайки, видели всичко по света,
и притежаващи цялата свобода,
мечтаеха да се преродят във хора,
и вечер, уморени от деня,
да се прибират у дома...

Това творение много ми хареса! Браво! O0

И мен силно ме впечатли, макар и да не съм особено голям почитател на лириката. Но идеята много ми харесва  - поздравления :) !

Благодаря ви за добрите думи! Значат много за мен...  8)
Радвам се, че ви е харесало стихотворението ми.. Писала съм го преди месеци, но сега се вдъхнових, покрай емоциите за новия албум и турне на нашите любимци и реших да постна пак неща..  :)