 |
|
|
|
|
|
|
 "Такъв е животът", тези думички ги чувам твъре често в последните дни. Такъв - болезнен, гаден, грозен, несправедлив, отнема ти много, понякога не ти дава и утеха, а те оставя трескаво да мислиш дали не си виновен, дали си стигнал навереме, дали си направил всичко, което е било по силите ти и дори над тях. Пренебрегнеш ли небрежно и най-малките знаци, които нищожно ти хвърля ..не знам садбата може би, до края на дните си ще се изправяш пред онази стена, която прави излишни сълзите, защото зад нейната граница няма връщане назад, няма... Всичко, всичко друго е поправимо, само смъртта няма поправимост, по-силна е от всичко друго. Едва сега мога да си дам сметка, с колко безмислени тревоги и глупави вражди насищаме времето си, което е единствено за нас и за всички, които обичаме, всеки миг е уникален, неповторим, не можеш го върна. А ние пилеем, пилеем без мяра този отрязък от време, нашето единствено притежание - от изгрев до залез. Всичко изглежда толкова дребнаво сега - злободневните проблеми, служебните тревоги, любовните терзания, битовизмите, избора - "червен или черен панталон, ниските лачени обувки или високите от естествена кожа". Глупости! Царе сме да усложняваме най-простичките неща, да каляме и да омерзяваме.
Близките хора са тези, които са важни, всички онези, които градят миналото, настоящето и бъдещещто ни и безрезервно вярват в нас и ни обичат, тези, на които сме разчитали винаги да ни подадат ръка, тези, които винаги са някъде там, през 2-3 улици или на 200-300км и с радост ни посрещат и изпращат. Не съм си давала сметка как с един човек може да си отиде цял един свят с който си се идентифицирал до скоро, и изведнъж този свят си е отишъл, един порив на вятъра, една кратка въздишка и го няма. Какво ти остава тогава - неверието, че това се случва, че това наистина се е случило и мъката, че то е безвъзвратно. Давам си сметка, че хората оставят толкова много недовършени неща, неизказани думи и неосъществени желания, защото си мислят, че имат всичкото време на света и все отлагат за после, за утре, за след 2 месеца. Живеем винаги от утре, променяме се от утре, отказваме цигарите от утре, отслабваме от утре, от утре сме щастливи всеки ден. Не отлагайте с нито един ден своето утре, вземете всичко още днес и не пропускайте нито един миг, в който можете да доказвате и изразявате, колко цените и обичате близките си хора. Защото утре вече може да бъде твърде късно. Няма молитва, която може да завърне човека. Държиш го жив само в кутийката на спомените. А това все не ти стига, никога не ти стига.
А после, като в някаква просъница сякаш в главата ти се препъват спомени, сякаш от нереални, несъществували събития и ти отчаяно искаш да ги запаметиш, да ги запечаташ - с всичките им образи, аромати и вкусове - на прясно опечена питка, на сладката шоколадова торта, която ти се топи в устата, допира на хладните късчета от суровото тесто наредено от дланта, та чак до сгъвката на лакътя ти за да станат след секунди на пухкави бухти, строгия поглед от който изпитваш респект и чудото на ръката, която ти показва как да извиваш ченгелчета по разграфената тетрадка или ти плете неуморно топли дрехи за зимата. Единственото, което трескаво търсиш е допира до онзи свят, които може да ти завърне поне на късчета миналото. И осъзнаваш, че има толкова много неща, които никога няма да разбереш, които никога повече няма да усетиш, защото не си попитал навреме, нали времето е било пред теб. Онази история например, за вратата на долапа, която се е блъскала посреднощ, вероятно от духа на моя прадядо, все си я спомням и все не съм сигурна дали беше точно така, както я помня и все си мислех, че следващия път ще питам. Ами рецептата на баницата с точени кори? Ами историята на рода ни с толкова много деца - доведени, природени, братовчеди, братовчедки, лели, чичовци, толкова пъстра и шарена, че всеки път я бърках и все исках да ми я разказва и после пак я забравях и ..пак. И вече никога няма да я науча.
Моля се, да има един по-добър свят от този, където няма страдание и въздишки за добрите хора. И от там те да ни гледат и да ни закрилят и да ни посрещнат някой ден.
Казват, че живите затварят очите на мъртвите, но мъртвите отварят очите на живите. Не чакайте това мъчно просветление. Ценете простичките неща и обичайте хората. Не гноете сред вражди и омраза. И никога не оставайте сами. В най-тежкия ви и труден час, нека има близък, който да ви подаде глътка вода, да ви прегърне и да отнеме страховете ви.
Дай боже!
Почивай в мир, мила бабо!
|
|
|
|
|
|
