DM.org Лого
DM.org :: Фенове :: Дневник
Angel Bright Icon
victor. ::   Загубеното поколение. 01 Септември 2006
victor.   
.............книжното наследство на xx век.......................


   Когато се заговори за големите писатели на отминалия, засега най-зрял век, не можем да не припознаем за апогей в историята на изкуството така наречената епоха на "загубеното поколение."
   В книгата си "Безкраен празник" Ърнест Хемингуей, най-видната фигура на епохата, описва живота на тези творци - писатели и художници, живели в Париж малко или много през 20-тте и 30-тте години. Там читателят разбира откъде идва и този израз. От един автомеханик и естествено визира младежта между двете световни войни - хора пропили се и обезверени след първата война, предусетили втората. Те избират две неща. Париж  и реалността. техния изказ и стил е невиждано реален . Революция. Историята сякаш се повтаря. И Париж. И новия така реален и отхвърлян от околните сюрреален поглед. И абсента. Всичко това вече се е случвало. Само че с художниците-импресионисти от последната четвърт на 19-тия, предходен век. Мане, Дега,Моне,Реноар, както и Сезан, Тулуз-Лотрек, Гоген и Ван Гог - неразбирани още гении, живели в недоимък, умрели млади повечето, някои в лудница, чиято история ни потапя в сълзи на мъка по ежедневието им и възторг пред духа им, тази история се повтаря. Но не съвсем. След като все повече американци като Скот Фицджералд и германци като Реммарк идват в Париж и след като става ясно, че се задава нова война , света обръща поглед към техните произведения още приживе. Това им дава и възможност за по-дълъг живот и творчество.

   Някои от тях вече са познали успеха, и то на международно ниво.
"Великият Гетсби" на Фицджералд излиза през 1925, и той успява да види успеха на своите книги Нежна е нощта, последният агнат, макар да умира млад през 1941. На смъртното си легло се радва за големия успех на приятеля си Хемингуей със "За когото бие камбаната".
  През 1929 година с краха на световната борса избухва и още една бомба. По-приятна и със закъснител. 10 години след края на първата световна война излизат и няколко романа, които най-после са по-мащабни произведения, разкриващи истината по нов начин, начин немислим за мнозина. Най-известните от тези произведения - Сбогом на оръжията и На западния фронт нищо ново отварят вратите на признанието на своите автори Хемингуей и Реммарк, който подобно на Херман Хесе и дреги германски автори също емигрира от профашискта Германия. Следват дори екранизации в Холивуд.
   През този период творят и Пикасо и Салвадор Дали.
   Скок претърпява и психологията. Там също историята се повтаря. След Фройд от края на 19-ти век, идват и Юнг и неговото поколение , чието наследство е използвано от автори като Хесе в неговите-алегории.
    Точно на обратния фронт пък е Хемингуей.Неговата харизма, повече от реална, обаче, не идва от книгите му. Той е по-известен със своя реален живот. Подобно на Джек Лондон.(чиято биография отново, както и на Ван Гог, ни е позната благодарение на Ървинг Стоун, който между другото се е консултирал с Хемингуей при писането.) Единият е бил в Аляска, Тихият океан, бил е и скитник. Другият, Ърнест е първият ранен американец в първата световна война, участвал е в борби с бикове-"фиеста", в испанската гражданска война-"за когото бие камбаната", във втората световна война и е ловил гигантски риби-"Старецът и морето" и животни- "Зелените хълмове на Африка".
    Хемингуей е бил и приятел както с Фидел Кастро, така и с Гари Купър, Спенсър Трейси, Ингрид Бергман и Марлене Дитрих.
    Интересен момент представлява запознанството му с Марлене Дитрих-най-голямата звезда от онази епоха, самата авангардност. Пътували по едно и също време на презокеански параход. Тя, облечена в ослепителна бяла рокля се появила на стълбата над пълните маси на корабното кафене, насочвайки се към маса на свои познати.12 на брой. Всички те, вкупом, станали и и предложили своя стол, а тя атвърнала: " Не бих искала да ставам 13-та", а Хемингуей, който стоял на съседната маса се намесил: "Еми тогава аз ще се преместя при вас и ще бъдем 14."
    В марлене бил влюбен, както много други и Ерих Мария Реммарк.
  За това свидетелства не само неговото писмо, но попаднал сред отхвърлените. Той станал известен с романа си На западния фронт нищо ново, което произведение било винаги посочвано като "любимо свое" от страна на Хемингуей всеки път, когато бил попитан кой сввой  роман харесва най-много, въпрос който не харесвал за разлика от произведението на своя  съвременник.
    И двамат използват реалния живот за  своите творби, като чрез непосредствено истинни образи довеждат обобщаващи изводи пред читателя. Но характера на стилаовете им се различава коренно. Докато Хемингуей е минималист и майстор на диалога, използващ предимно къси изречения и привидно сух, оставяйки тънко читателя сам да доразвива идеите, стила на Реммарк е обсебващ. Жадно излага генерални изводи, поразяващи с красота на мисълта на фона интригуващ жив сюжет. Преобладават монолози и размисли като читателят съпреживява с героите. Главният герой на повечето му книги - той пише изключително романи за по няколко години(Хемингуей за седмици или месеци)- отново е самия той, но това не се подразбира както при суровия американския класик, макар, че и двамата смесват реални факти и измислица в горе-долу в еднакви пропорции. "Време да се живее, време да се мре" е също екранизиран негов военен роман, макар не толкова успешен като "фронта... или качествен като най-силно въздействащия, "Искрица Живот", последния излязъл същата 1952 година.
 "Черният обелиск" е по-силно автобиографичен, пресъздава живота на автора през 20-те години в родината, както и " Трима другари". В "Обелиска майсторски се сплитат различни сюжетни линии като работата му като погребален агент, тъжната и красива история на едно душевноболно момиче и множество хумористични сцени.Отново добре сплетени са различни мотиви и в "Сенки в рая"-последното му произведение за живота му в САЩ. От любовта му към емигрирала рускиня през Холивуд до веселата  и тънкопознаваческа сюжетна линия за търговията с картини на великите Парижки импресионисти.
     А за престоя си в Париж, Париж на "загубеното поколение" , Париж на абсента, за него Париж на калвадоса, той стига до виртуозност в Триумфалната арка, създавайки образа на вещия хируг Равик.

      Много е писано за тази епоха, така чернозаклеймявана в началото и, и така искрящо лелеяна след умирането и, че почти няма какво ново да се каже. Можем единствено да прпрочитами знаменитите произведения на велики майстори, на двама от които се спрях. ---