Меката светлина поглъщаше тъмните ъгли със сребърни паяжини и давеше белия коридор в престорена надежда.Тишината се разяждаше от глухата среща на металния бастун с уж почистените бели почки.След малко,това потропване напомняше на часовник,отброяващ секунди. Така силно слепецът стискаше очи,боеше се да би случано да прогледне.Той усещаше отегчения ми поглед и сякаш се канеше да ме попита дали не съм виждала сляп човек,че така го зяпам.Точно това е.Накъдето и да се обърна виждам само слепци.Момичето и момчето,които се целуват,възрастната дама,коята се моли,детето,което е ожулило коляното си и плаче...всички те затварят очи.Всеки си живее в негов си сън. Когато сега затварям очи за миг,мигът вече е изчезнал.Не искам да виждам как всичко минава покрай мен,без да спира,просто да оставя ухание на стара книга с вече прелиствани и пожълтели страници. Тъй прекрасно те крие слепотата в съня ти.А възможно ли е тя да бъде наказание за грешките ни или може би награда отваряща очите за уж истинските неща?А пък какво остава за избора да бъдеш сляп или зрящ?На мен специално ми се иска да бъда сляпа за някои неща-просто за така наречениете святи и вечни истини и да си живея в един глупав сън.И да,много пъти съм се питала дали слепците сънуват,дали въобще виждат нещо.Дано да е така,иначе ме очаква дълго стоене пред огледало,отразяващо тъмна светлина.Отворих очи само за малко. Докато правех безкрайно интересните си разсъждения,досадното потропване от бастуна беше приключило.Видях още един нещастник.Слепецът,изнемощелият възрастен човек,се напрягаше да отвори колкото се може повече синьо-белите си очи,сякаш не беше сляп и се взираше някъде там в бялата стена.Той ми обясняваше с ентусиазъм вчерашния си сън,а мен ме хвана малко срам,защото не го бях слушала почти през цялото време.Разказът беше към края:"Да,детенце.Гледах и рисувах.Много рисувах." След това думите му се замазваха в ума ми и се превърнаха в остатъчен сладникъв шепот.Отново затварям очи,че да посънувам малко и аз...
