 |
|
|
|
|
|
|
 Ето я и картината...
Огромна, изпъстрена. На места шарена с изкрящи цветове, другаде преобладават мъртвите тонове. Там обичам да стоя често. Съзерцавам светлината и пъстротата по-добре от където и да било. Вътрешното ми Аз, художникът, сега рисува трагичната картинка на поредното си въплащение. Приближавам се от сенките за да го видя по-ясно, все пак с него ще живея. Оформя се едно... смешно слабичко момиче. Облечено е с красиви шарени дрешки. Застанало е на ръба на един прозорец. В главата му има голяма дупка, там където трябваше да са очите, част от носа и челото. Това момиче ми харесва все повече. Гледам го и му се усимихвам. Какъв ужас! То също ми се усмихва. Има голяма уста. Подавам му ръка от моята любима сянка. То се усмихва още по-широко. Художникът още не е свършил с картината. Момичето не може да се приближи. Рокличката му започва да се развява от вятъра. Добре, художнико, защо не направиш така, че вятърът да грабне това странно създание и да му спести...света? Прозорецът се оказва част от кула, а творецът хаби боята за да я направи висока. Отива да изпуши една цигара. Използвам момента за да се приближа до кулата. Толкова е слънчево тук и всички тези шарки така ме разтройват! Поглеждам нагоре. Момичето сякаш гледа уплашено през несъществуващите си очи.
- Хей! - викам аз, гледайки нагоре, сега по принуда - под полата на момичето.
Има бели гащички със сини кръгчета. Не мога да видя лицето му.
- Хей, защо не скочиш?
- Страх ме е, а и не мога. Още не съм завършена!
- От какво те е страх?
- Вятъра...
- Слънцето ще помогне боите ти да се размажат, защото са още пресни. Тогава вятърът само ще ти помогне да слезеш надолу.
- Ще чакам тогава.
Прибирам се в прохладния ми дом и продължавам да гледам от там. Художникът се връща и хвърля сянка върху момичето. Жалко, няма да го остави да се разлее. Започва да рисува нещо друго. Какво ще измисли сега? След минутка виждам тяло на момче. Момчето е прекрасно. Рисува го прилежно, придава му божествена красота. И отново, построява кула. Поставя там новия си герой и го гледа известно време, като че ли доста скептично. Аз също наблюдавам това творение, което за разлика от момичето, просто си стои и не поглежда на никъде. Сякаш не чувства. Очите му може би са насочени към момичето, което му се усмихва. Изглежда всички сме вперили поглед в новосъздадения. Той премигва за секунда с очи. Две сребърни сълзи се стичат по бузите му. Дали плаче, защото е качен там, горе на кулата? Или му е жал за момичето с дупка в главата? Ядът в мен започва да се надига. Искам да изкрещя на глупавия художник. Искам да направи нещо смислено. Омръзна ми да търпя болното му съзнание. Сега той грабва някакъв парцал, намокря го в една купичка и започва да трие кулата на момчето. Излизам отново за да се опитам да го спра. Хващам се за ръката му и я захапвам. Той изпуска парцала, а аз падам върху зелената поляна между кулите. Оглеждам се. Момичето стои вцепенено. Лицето му е безизразно, което подсказва невероятния ужас, който изпитва. От кулата на момчето е останала само основата. Нагоре се броят тънките нишки на бялото платно. Обръщам се към момичето с уплаха.
- Съжалявам. - казвам през сълзи.
- Няма за какво. - сега гласът му звучи празен от емоция и живот. - Аз нямам очи, но виждам света през очите, които ме гледат. А създанието, което ме наблюдаваше отсреща, ще остане в съзнанието ми завинаги.
- Или докато художникът не реши да те изтрие...
- Нима още не си разбрала?
- Какво трябва да съм разбрала? - питам, докато трия сълзите си.
- Аз го накарах да изтрие безупречната красота. Не можех да я приема.
- Но ти не можеш да го накараш! Ти си просто част от картината. Той е нашия създател!
- Ела при мен преди да е изтрил цялото платно.
- Какво си ти? Какво искаш?
- Да съм свободна.
- Но ти не можеш...
- Художникът също иска да е свободен. Качи се на кулата при мен, преди да ни е изтрил и да изчезнем.
- Какво ще стане после с нас?
- Ще заживеем в необятен свят.
- Страх ме е!
Момичето свива устни. Знам, че си мисли, че съм глупава. Виждам как омразата му към мен се заражда и се разпространява в кухината на главата му. Стоя разтреперана долу и наблюдавам художника. Той бавно и внимателно изтрива картината. Сядам в най-отдалечения от ръката му край и не знам какво да правя. Толкова години труд изчезват за секунди. Цялата любов, с която твореше...и аз неговото любимо същество, щях да бъда изтрита? Мога само да стоя безучастна. Не съм като неговия страх с бели гащички на сини кръгчета. Не мога да го контролирам. Нека бъда изтрита тогава.
Всичко изчезва. Очаквам огромната му ръка да ме покрие, но той се спира. Вдигам очи към лицето му. Той ме наблюдава изпълнен с мъка. Оставя парцала някъде и посяга към една златна кама. Мисля си, че ще ме разпори. Не знам дали трябва да се страхувам. Затова и не мърдам от жалкото си ъгълче. Но той промушва себе си. От гърдите му бликва кръв, която той взема с ръце и размазва върху картината. Започва все по жарко да рисува с пръсти. Плаче. Аз скачам на краката си и изкрещявам. Не чувам гласа си, но продължавам да крещя. Бягам по изцапаното платно, скубя косите си и плача. Защо ми причинява тази агония? Защо нямам глас? Трусовете по платното продължават, локви червени петна навсякъде...
Художникът пада на земята. Няма да стане никога повече. Аз ще остана там и сигурно дълго ще усещам миризмата на животът, който той с такова желание отне от себе си.
|
|
|
|
|
|
