Някъде по това време преди пет години се даде официалното начало на depeche-mode.org, една малка и семпла идея, която се разрастна по начин, който никой не е очаквал. В определен момент всяка стъпка беше двойно по-голяма от предишната. Нещо, което се случи най-вече заради всеотдайността на хората, които през тези години бяха в екипа му. Всеотдайност. Да, това е правилната дума.
"...и всичко изчезна, а аз си изплаках очите и се вцепених като статуя. Дълго време не можех да помръдна. Убиха ме на място, все вземаха и вземаха. И реших, че никога вече няма да позволя да ме убият отново. Но как? Какво имам, което хората не могат да вземат, без да ми причинят болка? Какво мога да дам, а да си остане мое?
Не планирах да напиша толкова дълъг пост, но когато става въпрос за нещо, което се случва един път на четири години – е, вероятно задълбоченото разсъждаване е оправдано. Ще се опитам и по този начин да си разясня сам за себе си новия албум, макар и засега единствено чут през не дотам високо качество.
Едно от първите неща, които ми направиха впечатление в "Sounds of the Universe"... [още]
(С големи благодарности на И. за постването на текста във Facebook.)
"The muffled thunder of dialogue comes through the walls, then a chorus of laughter. Then more thunder. Most of the laugh tracks on television were recorded in the early 1950s. These days, most of the people you hear laughing are dead.
The stomp and stomp and stomp of a drum comes down through the ceiling.... [още]
