Не планирах да напиша толкова дълъг пост, но когато става въпрос за нещо, което се случва един път на четири години – е, вероятно задълбоченото разсъждаване е оправдано. Ще се опитам и по този начин да си разясня сам за себе си новия албум, макар и засега единствено чут през не дотам високо качество.
Едно от първите неща, които ми направиха впечатление в "Sounds of the Universe" е, че ако трябва да се търси уникалност в проекта, тя надали е в музиката, вокалите, текстовете, внушенията, а в комбинацията между тях. Не са много албумите в това десетилетие, които по този начин да смесват този тип електронна музика с толкова радикално по-чувствителни и силни вокали. Не мога да кажа, че беше любов от първо слушане, но не се ли получава често така, че това, което се наслагва като чувства във времето се оказва по-дълготрайно и силно от онова, зародило се от пръв поглед?
С всяко завъртане нещо в пъзела се подрежда, а да се разкриват всички козове постепенно, а не отведнъж, е трик, който дълбоката музика трябва да умее, за да бъде такава. Колкото до най-отличителните моменти, за мен те са в "Wrong", "Fragile Tension" (пробвайте да бягате нощем с тази песен в слушалките), "In Sympathy", "Perfect" (was/could/is играта в текста е класа), "Miles Away / The Truth Is" и "Jezebel" (до този момент моя любима от Вселената), като на най-задни позиции оставям "Little Soul" и поне засега най-слабата от новите песни за мен - "Hole To Feed". Трудно мога да устоя и на сладко-горчивата ирония на "Peace", а "Corrupt", "Come Back" и "In Chains", макар и изпълнени с не едно клише, се вместват някъде по средата на love/hate графата с тенденция да попаднат в първата след време. Ще ми е интересно до каква степен песните ще са преработени за турнето и особено ролята на Крисчън, който си мисля, че ще блести ярко.
Това, което също ме изненада приятно е, че е балансиран и богат албум в настроенията си – един от минусите на "Playing The Angel" за мен беше, че се преекспонираше с pain and suffering тематиката, докато сега имаме и много светлина, позитивност, онзи преход и чувствата с него, които човек изпитва, когато е загърбил най-лошото (но все още го вижда и знае къде е) и се е отправил на път към нещо по-добро. Забелязал съм, че често в музика това може да кореспондира с далеч по-опростени мелодии и думи, просто защото самото чувство е също толкова ясно и няма нужда да се обременява излишно. Нещо общо с живота на Мартин след 2006-та? Мисля, че да. Is simplicity best or simply the easiest? Въпрос на гледна точка и ситуация.
Но няма как да отмина и слабостите на албума, които според мен са някъде в аналоговата мания на Мартин – малко или много тази ексцентричност оставя реалните му композиторски способности (както и тези на Дейв/Крисчън/Филпот) на заден план. Разликата между албумната и студио сешън версията на Come Back е добро доказателство за това.
Със сигурност DM не биха записали нещо подобно, ако нямаха сигурността и самочувствието, изградени с годините. Но може би точно там се крие една от силните страни на Universe – след толкова много зад гърба си групата е вече освободена от обичайните за всяка група пристенения относно как публиката и пазара ще възприемат материала, тъй като е открит онзи "radar in my heart i should have trusted from the start" (Peace). Всъщност мисля, че го откриват винаги, но на различно място и по различен начин.
Като стана въпрос за внушения, тематики, послания и т.н., доволен съм от това, че лирически албумът е като цяло и с някои изключения на прилично ниво, като разбира се има се и предвид в какъв музикален контекст са изпяти думите. За много хора вглеждането в текстовете е абсолютно ненужно усилие, за мен винаги е било отделен свят, който може дори да преобърне смисъла на музиката (и обратното). Дори и Дейв (!) в "Miles Away / The Truth Is" напада опасно с "it's one of those conversations / we've we've had them before / the ones that leave you empty /and wanting for more", което дефинира нещо, което всички сме изпитвали, но поне аз трудно съм успявал да го изразя за себе си толкова много време.
Тепърва ще се види как албумът ще отлежи във времето и как живото му представяне ще се отрази на това. За съжаление, имам някакво предчувствие, че поне на първо време, това ще е неразбран албум, може би защото изисква различен подход, което от своя страна изисква време и внимание, което не всеки би могъл да отдели. Предполагам, че ако човек се опита да погледне новия материал през очите на създателите му, а не през призмата на предварителните си очаквания, това също би помогнало във възприемането му. Ако слушателят избере да се отнесе предубедено и затвори себе си за този албум предварително, надали скоро ще го разбере. Колкото повече слушам Sounds of the Universe, толкова повече се убеждавам, че това е един "stripped to the bone" Depeche Mode, в буквален смисъл – с всичките си истини, сила, несъвършенства, без излишна драма и претенциозност, просто и единствено това, което е и което иска да внуши.
Но дори и някой да е разочарован от това, което е получил, надали може да отрече, че все пак става въпрос за нещо, което поема реални комерсиални и артистични рискове – за не малко хора идеята да отидеш на стадионно турне с подобен албум граничи с лудостта, а в 21-ви век, през 2009-та година, надали някой би си помислил да запише тези песни по този начин. Споменаването в прес материалите, че "Sounds of the Universe" е уж новият "Violator" беше ненужно, но откривам един личен паралел между тях и това е в чувствата от първите слушания. Добре си спомням момента, когато в 7-ми клас си купих касетката и всички онези странни звуци ми изглеждаха толкова неестествени, но с времето изведнъж станаха част от цялото и нещо подобно се случва сега!
Във всеки живее желанието да чуе нещо, което да е толкова завладящо като някои от по-старите албуми, но няма смисъл от това, тъй като миналото е вече достатъчно добре оползотворено, ненужно е да се опитва да се създава нещо, пропито с носталгия, просто за идеята звученето да е "като едно време". Който е пробвал да го направи, той се е провалил. Затова и никога не съм подхождал негативно към по-късните албуми – това е просто друг свят и друго време. Да, това не е "Violator" или "Songs of Faith and Devotion", но има една определена идея, странност, идентичност, която е константна.
А в winamp-a започна "Jezebel" и...както пееше една друга велика група: има светлина, която никога няма да угасне...
PS – И все пак, ако ви мъчи носталгия по 80-те и не искате да бъдете повече разочаровани, винаги има на кого да се опрете...
