Последните няколко години все по-рядко излиза дори един албум за, който си заслужава да си помислиш, че е специален и отделно да го слушаш няколко дни предимно него.
Мисля, че последно това ми се случи с дебютното ЕP на HTDA (A Drowning).
На Depeche преди да чуя албума се сетих за доказалата се с няколкото предходни албуми мисъл. Групата тръгна по нов път след Еxciter, в който има вероятност да не ми харесват някои песни не защото не стават, а защото с годините и музикалните влечения на хората в Depeche са достигнали голямо разнообразие. Това понякога ги кара да заложат на експериментаторско звучене, вместо да искат задължително да се хареса но по-голям кръг Depeche и др. фенове. Не че някога са го правили, но сега се усеща по-явно, защото търсенето на подобно звучене не е достатъчно комерсиално. Музиката и идеите на автора са по-важни от пазара ако целиш да си себе си.
Факт е че някои от текстовете в албумите от както Dave стана текстописец започнаха да ме отблъскват с простотата си, но това е въпрос на гледна точка и определено не са много на брой.
В Delta Machine за да мога да го преценя по-добре приложих наученото от Sounds of the Universe – изтрих от плейлистата (заедно с бонус диска) след 2-ро прослушване част от песните, които не са за моментното ми настроение – предимно по-мудните като Heaven (която по-би се вписала като звучене с албума на Dave и Soulsavers) и оставих Delta Machine с 14 от 17-те песни вече втори ден да си свири през час два по няколко пъти. Ясно е, че за да оцениш музиката им не е достатъчно едно прослушване, защото не е записана с цел задължително да те грабне и да се хареса правейки те фен. Това е музика за ценители, записана от малкото останали класици в бранша.
"It's who I'm, it's not for You."
Положението е такова – без значение какво ще кажат някои критици аз се съобразявам с фактите и думите на лисицата преди да оближе гъза си. Depeche Mode отново записват стилът, който ми допада и аз смятам, че вървят в правилната посока с хората, които работат при звукозаписния процес. В момента се усеща, че те правят това, което искат, а не се връщат към опити да пресъздадат някоя от поне 40-те си клисики. Въпреки, че албумът не звучи класически, както последно за мен се беше случило с Ultra, Depeche показват новаторство, съчетано със своето класическо звучене от ранните години Soft Touch / Raw Nerve е добър пример за това (тя между другото не ми допадна на първо слушане, но след второ усетих какво прави енергията на Dave в комбинация с инструментала и я слушам редом с останалите 14. След тези дни най-ми допаднаха 4-те песни от бонус диска като “Happens All The Time” може би най-ми допада от всички заедно с Long time Lie.
Като цяло всяка песен ми харесва по различен начин. След толкова години dM трудно биха записали лоша и отделно да я удобрят за в албум, вместо традиционно добрите B-sides, освен ако не държат задължително да е тя, защото си ги кефи и си е тяхна. Красотата не винаги се крие в приятните неща деца (Just teen Bieber)
